Какво разбираме под добра практика по превенция на раздялата на децата и семействата

Кои практики по превенция на раздялата на деца и семейства в България могат да бъдат идентифицирани като „интелигентни“, „добри“ или „обещаващи“, какви са техните действащи механизми и при какви условия постигат резултати?

Или защо не е достатъчно да знаем, че нещо работи

Мария Янакиева

През 2026 г. Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, НБУ провежда изследване на практиката по превенция на раздялата на децата и семействата в България. Целта му е да идентифицира, анализира и класифицира съществуващите превантивни практики в рамките на системата за закрилата на детето, социалните услуги и отвъд тях, които се развиват и прилагат на територията на цялата страна. Събраните практики ще бъдат включени в сборник (колекция).

Малко изрази в социалната сфера са толкова употребявани и (нека го кажем направо) толкова износени, колкото „добра практика“. Срещаме го в проектни отчети и национални стратегии, в презентации на конференции и на последните страници на почти всяко изследване. Има нещо успокояващо в него: щом една практика е „добра“, значи някой някъде вече е намерил решение и на нас остава само да го последваме. Но какво всъщност казваме, когато наричаме нещо „добра практика“? Добра – за кого? Според какво? И, може би най-важното, ще бъде ли добра и другаде?

Последният въпрос съвсем не е риторичен. Всеки, който е работил в системата за закрила на детето, познава сценария: модел, дал отлични резултати в една община, бива старателно пренесен в друга: със същото наименование, по същата методика, със същия щат – и там не дава почти нищо. Обикновено обясняваме неуспеха с „различните условия“ или с „липсата на капацитет“. Струва ми се обаче, че причината често е по-проста и по-неудобна: пренесли сме онова, което се вижда, а не онова, което всъщност е действало. Знаели сме какво се прави, но не и защо то работи.

В превенцията на раздялата обаче цената на подобна грешка никак не е абстрактна. Националното изследване на Коалиция „Детство 2025“ показва, че раздялата почти никога не е следствие от един-единствен фактор, а от натрупването на много – бедност, заболяване на родител, семейни конфликти, зависимости, неглижиране – и че между 25 и 30% от случаите, в които е констатиран риск и е предприета мярка за закрила, завършват с раздяла на детето от семейството.^[1] Зад тези проценти стоят конкретни деца. Ако някъде, при сходна бедност и при същите структурни бариери, специалистите успяват да предотвратят повече раздели, ние сме длъжни да разберем как го правят – не за да ги копираме, а за да научим нещо от тях.

Тъкмо от този въпрос тръгва и нашето изследване. Вместо да започне от списък с вече известни „успешни“ проекти, то първо картографира структурния риск във всички 28 области на страната – от бедността и жилищната несигурност до насилието, отпадането от училище и достъпа до здравеопазване – и едва след това търси местата, където разделите са по-малко, отколкото рискът би ни накарал да очакваме. В методологията това се нарича „позитивно отклонение“. Редът тук не е случаен: без картата на риска ниският брой раздели в една област би могъл да означава просто, че там рискът е по-нисък, а не че някой работи по-добре.

Да открием мястото обаче е само половината от задачата. Другата половина е да знаем какво търсим, когато стигнем там. Затова изследването си поставя един основен въпрос: кои практики по превенция на раздялата на деца и семейства в България могат да бъдат определени като „интелигентни“, „добри“ или „обещаващи“, какви са техните действащи механизми и при какви условия постигат резултати? Този текст е опит да обясним какво стои зад всяка от тези думи.

Не само „какво“, а „защо“

Изследването ни работи с разграничение между три нива на практики. Тази класификация е теоретично обоснована с методологическите постановки на изследванията на добри практики (best practice research, BPR), систематизирани от Арношт Весели.^[2] Това разграничение отразява не просто различни степени на доказаност, а различни нива на разбиране за начина, по който дадена практика произвежда желаните резултати.

Ключовото понятие тук е механизъм. В изследванията на добри практики го въвежда Бардах^[3], ^[4]по линия на Елстър^[5] и на Хедстрьом и Сведберг.^[6]. Механизмът е обяснение на средно ниво на абстракция: по-конкретно от общите теоретични закони, но по-абстрактно от простото описание на това, което е направено. С други думи, той отговаря на въпроса „защо работи?“, а не само „какво е направено?“.

Нека си представим две общини, в които работи една и съща услуга – с едно и също наименование, по една и съща методика, с еднакъв брой служители. В едната броят на изведените деца намалява, в другата – не. Ако се задоволим с описанието на това, което се прави, разликата ще остане загадка. Ако обаче попитаме защо, може да се окаже, че решаващото е нещо, което не фигурира в нито един отчет: че социалната работничка познава семействата от години и те ѝ имат доверие или че училището сигнализира още при първите отсъствия, а не когато детето вече е отпаднало. Тъкмо такова „защо“ наричаме механизъм. И тъкмо затова неговото разкриване е предпоставка за пълноценен трансфер на практиката: без него всеки опит да се пренесе опит в друг контекст се свежда до механично копиране, чийто успех е непредсказуем.

Наред с механизма класификацията използва и още едно разграничение на Бардах – между същностни и поддържащи аспекти на практиката.^[7] Същностните аспекти са онези елементи, които причинно произвеждат желания ефект. Те са ядрото на практиката, без което положителният резултат не би съществувал. Поддържащите аспекти (например супервизията на екипа, обученията на персонала или конкретната институционална форма на услугата) увеличават ефективността и устойчивостта, но сами по себе си не гарантират резултата. Да ги различим е трудно, но необходимо: ако пренесем само поддържащите елементи, ще получим услуга, която изглежда същата, но не прави същото.

Върху тези две понятия – механизъм и разграничението между същностно и поддържащо – изследването изгражда своята тристепенна класификация.

Обещаваща практика (promising practice)

Най-общо казано, това е практика, за която имаме основания да вярваме, че работи, но все още не знаем защо. Тя демонстрира интересна идея или използва латентна възможност за създаване на стойност при относително ниски разходи, но действащият ѝ механизъм все още не е ясно идентифициран и артикулиран. Налице са начални индикации за ефективност и логически обоснован модел на действие. Все още обаче липсва достатъчна емпирична проверка, за да се отделят същностните аспекти на практиката от поддържащите. На това ниво практиката заслужава целенасочено внимание и по-нататъшно изследване, но не е готова за екстраполация в друг контекст, тъй като не е ясно кое точно от нея може да бъде адаптирано и при какви условия.

Критерии за включване: наличие на логически и теоретично обоснован модел на интервенция; начални данни за постигнати резултати; потенциал за задълбочено изследване на действащия механизъм.

Добра практика (good practice)

Тук вече знаем не само че практиката работи, но (поне отчасти) и защо. Това е практика с доказана ефективност в конкретен контекст, при която е идентифициран поне един основен действащ механизъм — т.е. налице е достатъчно ясно разбиране за това защо тя работи, а не само че работи. Добрата практика е преминала през оценка на въздействието, а контекстът ѝ е описан достатъчно подробно, за да може да се прецени при какви условия механизмът би функционирал. И все пак, колкото и да е доказана, добрата практика е валидирана само като „изходна точка“ (source site в терминологията на BPR): приложимостта ѝ в друг контекст все още не е изпитана.

Критерии за включване: доказани резултати в поне един контекст; проведена оценка; описан контекст, позволяващ преценка за условията на успеха; демонстрирана устойчивост след приключване на проектното финансиране; участие на засегнатите лица в оформянето на практиката.

Интелигентна практика (smart practice)

Терминологично и концептуално нашето изследване следва Бардах, за когото интелигентна практика е онази, чието „интелигентно“ ядро е успешно идентифицирано, абстрахирано от локалния контекст и формулирано достатъчно гъвкаво, за да позволи творческа адаптация в друга целева среда. Тази адаптация се означава с понятието екстраполация – процес на учене от опосреден опит и създаване на практики, съобразени с новите обстоятелства.^[8] Екстраполацията не е буквално възпроизвеждане на чуждия модел, а гъвкаво и творческо прилагане на разкрития механизъм. Затова Бардах настоява интелигентната практика да бъде описвана „общо и гъвкаво, а не прескриптивно или с прекомерна детайлност”^[9] Звучи парадоксално, но е логично: колкото по-добре разбираме една практика, толкова по-малко се нуждаем от подробните ѝ инструкции. Достатъчно е да предадем основните принципи и връзките между тях, за да могат прилагащите я в новия контекст свободно да я нагодят към своите обстоятелства.

Критерии за включване: ясно идентифициран и артикулиран механизъм, формулиран на достатъчно абстрактно ниво за адаптация; доказателства от повече от един контекст на прилагане; демонстрирана мащабируемост; финансова ефективност; описание, което позволява трансфер без пряко копиране.

По какво познаваме добрата практика

Как една интервенция попада в някоя от трите категории? Пътят минава от широк списък (long-list) на всички открити практики до кратък, финално селектиран списък (shortlist). По този път всяка превантивна интервенция се оценява спрямо седем критерия.

• Релевантност и теоретична обоснованост. Практиката адресира пряко или косвено превенцията на раздялата на деца от семействата им на едно или повече от трите нива на превенция – първично, вторично и третично. Съществува ясна и артикулирана теория на промяната, която обяснява логическата връзка между интервенцията и очакваните резултати, т.е. не само какво се прави, а защо се очаква то да работи. При оценката се отчита и доколко практиката адресира двата основни типа рисково преживяване: физическата раздяла от семейната среда и емоционалното лишаване от качествено родителстване.
• Доказателства за ефективност. Налице са систематично събрани данни за резултатите от практиката на три нива: непосредствени продукти (outputs), постигнати промени (outcomes) и дългосрочно въздействие (impact). Оценява се и качеството на методологията на оценяване – от самооценка през външна оценка до квазиекспериментален или лонгитюден дизайн.

• • Интегриран подход към мултифакторния риск. Практиката демонстрира реално междусекторно сътрудничество между заинтересованите страни (напр. отделите за закрила на детето, образователните институции, здравните услуги). Щом рискът почти никога няма една-единствена причина, и отговорът не може да идва от една-единствена институция: мултидисциплинарността е условие за адекватен отговор на мултифакторния характер на риска.
  • Доказана устойчивост. Практиката демонстрира способност да функционира ефективно след приключване на първоначалното (проектно) финансиране. Оценява се дали съществуват механизми за институционално закрепване, напр. финансиране от делегирани бюджети или друг устойчив източник, които гарантират продължаването на интервенцията независимо от външното донорско финансиране.

• Участие на засегнатите лица. Практиката третира семейството като партньор, а не като обект на санкции, и гарантира, че родителите и децата участват пълноценно в процеса на вземане на решения относно подкрепата. Съществен показател за качеството на практиката са документираните доказателства или обратната връзка, че детето и родителите са били изслушани и чути, информирани за правата си и активно са участвали в изработването на плана за превенция.
• Ефективност на разходите. Практиката демонстрира благоприятно съотношение между вложените ресурси за превенция и потенциалната цена на реактивните мерки, които тя предотвратява (институционално настаняване, приемна грижа, кризисни интервенции). Оценява се не само прекият финансов разход, а и ресурсната ефективност – доколко практиката постига резултати с наличните на територията човешки, организационни и инфраструктурни ресурси.
• Адресиране на структурните причини. Съвременните разбирания за подкрепата за децата и семействата в риск, отразени както в Насоките на ООН,^[11] така и в Препоръката на ЕК 2024/1238^[12] изрично постановяват, че бедността никога не трябва да бъде единствената причина за извеждане на дете в алтернативна грижа. В този смисъл добрата практика по превенция не се ограничава до психологическо или социално консултиране, а адресира пряко материалната несигурност – чрез посредничество за жилище, финансова помощ, осигуряване на храна или заетост за родителите. Впрочем, в изследването на Коалиция „Детство 2025“ бедността е посочена като водеща причина за раздялата от 22% от специалистите и от 40% от родителите.^[13] Разликата между двете числа сама по себе си заслужава размисъл.

Вместо заключение: кой решава кое е „добро“?

Би било погрешно критериите да бъдат прочетени като контролен списък, в който практиките просто се отмятат. Те не се прилагат ригидно, а служат като гъвкава изследователска рамка. Понятията за превенция и успех носят различен смисъл в зависимост от това откъде гледаме – от кабинета на отдел „Закрила на детето“, от общинската администрация, от неправителствената организация или от дома на семейството, което е било на крачка от раздялата. Затова изследването търси отговор и на въпроса какво самите институции, местната власт, гражданският сектор и засегнатите лица разбират под „добра практика“ в своето ежедневие.

По същата причина в изследването участва и професионалната общност по превенция на раздялата, координирана от Ноу-хау центъра – специалисти в пряката работа с деца и семейства, ръководители на услуги, изследователи и представители на родителската перспектива. Те помагат да бъдат номинирани практики, които иначе биха останали незабелязани, и да бъдат проверени изведените механизми спрямо реалността на терена. Това не е жест на учтивост, а методологическа необходимост. Весели отбелязва, че подборът на „добри практики“ твърде често се извършва без участието на хората, които познават терена,^[14] а Бардах подчертава, че голяма част от знанието за успешните практики е имплицитно – трудно за формализиране и предаване – и тъкмо практиците с натрупан опит могат да помогнат то да бъде изговорено и споделено.^[15]

Така финално селектираните модели ще бъдат не просто теоретично издържани, но и контекстуално релевантни – едновременно разпознаваеми от професионалната общност и потвърдени като практически полезни през преживения опит на самите засегнати лица. Защото добрата практика, в крайна сметка, не е етикет, който поставяме върху собствената си работа. Тя е знание за това какво работи, защо работи и при какви условия.

Цитирана литература

[1]. Коалиция „Детство 2025“. (2025). Раздялата на деца от техните семейства. Проучване на опита на организациите членове на Коалиция „Детство 2025“.↩

[2]. Veselý, A. (2011). Theory and Methodology of Best Practice Research: A Critical Review of the Current State. Central European Journal of Public Policy, 5(2), 98–117.↩

[3]. Bardach, E. (1994). Comment: The problem of “best practice” research. Journal of Policy Analysis and Management, 13(2), 260–268.↩

[4]. Bardach, E. (2000). A Practical Guide for Policy Analysis: The Eightfold Path to More Effective Problem Solving. New York: Chatham House Publishers.↩

[5]. Elster, J. (1998). A Plea for Mechanisms. In P. Hedström & R. Swedberg (Eds.), Social Mechanisms (pp. 45–73). Cambridge: Cambridge University Press.↩

[6]. Hedström, P., & Swedberg, R. (1998). Social Mechanisms: An Analytical Approach to Social Theory. Cambridge: Cambridge University Press.↩

[7]. Bardach, E. (2000). A Practical Guide for Policy Analysis: The Eightfold Path to More Effective Problem Solving. New York: Chatham House Publishers.↩

[8]. Ongaro, E. (2009). A Protocol for the Extrapolation of ‘Best’ Practices: How to Draw Lessons from One Experience to Improve Public Management in Another Situation. European Public Sector Award (EPSA) Symposium.↩

[9]. Veselý, A. (2011). Theory and Methodology of Best Practice Research: A Critical Review of the Current State. Central European Journal of Public Policy, 5(2), 98–117, p. 108.↩

[10]. Бисет, Д. (2015). Предизвикателства, етични въпроси, ключови принципи, предлагани подходи и инструменти, подходящи за оценка на въздействието върху потребителите на социални услуги за деца и семейства. Сдружение „Еквилибриум“, Русе. Проект „Оценка и самооценка на услугите за деца и семейства като средство за изграждане на капацитет“.↩

[11]. UN General Assembly. (2009). Guidelines for the Alternative Care of Children (A/RES/64/142).↩

[12]. European Commission. (2024). Commission Recommendation (EU) 2024/1238 of 23 April 2024 on developing and strengthening integrated child protection systems in the best interests of the child. Official Journal of the European Union L 1238 (14 May): 1–13. https://eur-lex.europa.eu/eli/reco/2024/1238/oj↩

[13]. Коалиция „Детство 2025“. (2025). Раздялата на деца от техните семейства. Проучване на опита на организациите членове на Коалиция „Детство 2025“.↩

[14]. Veselý, A. (2011). Theory and Methodology of Best Practice Research: A Critical Review of the Current State. Central European Journal of Public Policy, 5(2), 98–117.↩

[15]. Bardach, E. (2000). A Practical Guide for Policy Analysis: The Eightfold Path to More Effective Problem Solving. New York: Chatham House Publishers.↩

Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца в НБУ инициира широк експертен разговор по темата за превенцията на раздялата на децата и семействата в България. В рамките на този разговор осъществяваме поредица от публикации и събития, чрез които разглеждаме темата от различни гледни точки: като научно-изследователско поле, като предмет на политики и като професионална практика. С тяхна помощ, заедно с партньори и съмишленици, целим да уточним ключови понятия, да съберем и представим доказателства за ефективните подходи в превенцията, както и да очертаем възможните пътища към прилагането на работещи решения. По този начин се стремим да подпомогнем обединяването на усилията в тази област и да допринесем за по-доброто бъдеще на децата и техните семейства в България.